"Гарванът” и наследството на Брендън Лий - 2024 /spoiler alert/

Една история за любов, отвъдни светове и значението на силата на душата.

Много истории са написани, много са разказани покрай огъня, много са екранизирани и изиграни на сцена. В голяма част от тях обаче, водещата тема остава - любовта, смъртта и смисъла.

Може би тази тема все още е релевантна, защото е актуална, защото се самоактуализира и резултата, зависещ от свободната воля, обстоятелствата и времевите граници наречени “тайминг” не може да бъде повторяем. Няма две еднакви истории. Има избори. Чувства. Смисъл. Интуиция. Логика липсва в картинката.

Откровено признавам, че бях скептично настроена към Гарванът на Рупърт Сандърс. Може би наследството, което Брендън Лий оставя с култовата класика от 1994г. и обвитите в мистерия обстоятелства около смъртта му на терен са оставили в мен една идеалистична, почти свещена представа за този филм. Това беше произведение, с което много мои интелигентни връстници израснаха - готическата приказка за истинската любов. А е възможно и просто да е било от десетилетието. По това време жанра определено беше на мода - Едуард Ножиците, Булката Труп, Дракула, дори и Матрицата, независимо, че там навлиза и принципът на антиутопията.

Ерик Дрейвън - един счупен млад мъж, неразбран от света открива голямата си любов. Открива какво това чувство, тази нежност могат на открехнат в него - несъзнавани висоти за емоционалност, приемане, спокойствие…може би наистина е проблем на 90те. А може и да е проблем на извънвремието - търсенето на разбиране. Нека не изпускаме и свръхестествената част от историята - сделките с дявола, посещаването на чистилището и претеглянето на сърцето. “…Тялото ти няма да може да бъде наранено, докато любовта ти остане чиста…” Веднага в съзнанието ни изниква изображението на Анубис претеглящ сърцето на везната спрямо бялото перо. Принципът на отвъдния свят е спазен. Търси се баланса, а за да се възстанови той - трябва да бъде направена жертва. Някой трябва да е отмъстителният дух - нито жив, нито мъртъв. Да крачи между световете и да поставя душите на мястото им.

Всичко това звучи изключително интересно, митове, легенди, отвъдно, любов, но как беше представено действително? Новият Гарван започна добре, с отчасти аргументирана история, определено останаха въпроси за задаване. В кинематографична гледна точка на състояния, осветление, общ картинен баланс, цветност, няма какво да бъде изкритикувано - перфектно подбрани , изпълнени и подредени кадри. Силно и запомнящо се костюмно присъствие. Камерата определено прави чудеса в началото на филма. Балансирано и почти невидимо използване на CGI……иииии тогава дойде момента на клането, където нещата отидоха в друга посока. Изведнъж изгубих смисъла, нещо се счупи. Доста от позитивно изредените качества на филма се хиперболизирана болезнено. Спрях на виждам и усещам болката, точно тогава, когато тя трябва да е най - голяма. Не мога да отрека актьорската игра на Скарсгард, коментари няма. По - скоро бих задала няколко въпроса на режисьора от към психологията и причинно-следствените връзки в разказването на историята. Къде е глътката въздух, която е така необходима на зрителя, за да разбере и преживее трагедията на филма? Това, е което Брендън Лий под режисурата на Алекс Пройъс през 1994г. успя да сътвори - вяра в реалистичността на персонажа. Психологическа органичност. Кулминативно изграждане на персонажа в което можеш да се отъждествиш с характеристиките му. Да ангажираш публиката с проблема истински. Защо "лошите" са продали душите си на дявола, къде е конкретиката в конфликта им?

Откровено смятам, че използването на чистилището като основна точка на разпределение между световете беше добър ход. Страхотен дизайн /леко познат от големите саги, но това е неизбежно/. Последният ми въпрос е - какво се случи със саунд дизайна и музикалните решения? Песента на The Veils беше добър акцент, но къде остана всичко друго и защо не го запомних? А не трябваше ли да чуем - "It can't rain all the time"? Човешкият елемент избяга.